вторник, 7 ноември 2017 г.

Нашият живот на село в Горно поле - част 7

Започнахме да свикваме с мисълта, че пролетта и лятото минават много неусетно. Поне аз. Бързо се изнизват и напоследък топлите септември и октомври. Сега, когато вече палим печка, време е да разкажем как мина топлия сезон 2017.
Никола и Люба растат и тази година определено беше доста по-лека от предходната. Но само до към есента, когато Цвети беше вече във втория триместър, все още кърмеше (тандемно) и хватката на родителството отново започна да се затяга.

Околностите на селото в началото на май: най-доброто време за наблюдение на птици, когато всичко живо пее. Тази снимка използвах за създаване на блог на английски, с идея да ме намират и повече чуждестранни туристи интересуващи се от наблюдения в природата. Засега там има основно една статия за пеперудите и информация за мен.
Малко по-късно същия ден, след разходка край Маджарово, вече сме пак вкъщи и Никола показва две гъби, които така и не определихме.
В ранния следобед заваля проливен пролетен дъжд, който изглеждаше така от прозореца на кухнята.
 
В средата на май бях за седмица с чужденци за бърдуотчинг из България (пак благодарности на Неофрон турс). Тук сме на Крумовица край Долна кула. Всички бяха много добри в определянето на птиците (някои повече от мен - е с изключение на хищните), но все любители: рекламен агент, футболист, банкер, чиновник. Бяха френскоговорящи и Лили (най-вляво на снимката) беше преводач, но накрая толкова се отпуснаха, че банкерът изведнъж ми проговори продължително на перфектен английски. Футболистът пък беше най-сърцатият човек от всички групи, които съм водил до сега. Това е благодарение на спорта.
 
 У дома е най-сладко. Вече е юни и Никола засажда и полива градинка в пясъците край Арда.
 
Този над черириметров дъб мисля да си го осиновим. Във вековете назад под него вероятно често са пладнували овце и са оставяли торта си, което го е направило толкова голям. Това вече не се случва и дървото съхне. Мисля, че няма да е много трудно всяка есен да му хвърляме 10-20 чувала тор под периферията на короната му, където има най-много коренови разклонения. В България в момента масово съхнат вековни дървета и в повечето случаи точно поради изчезването на наторяването, което е поддържало великаните векове наред.

Една от последните снимки в хамака, опънат на смокинята през юни. Той в един момент не издържа и се прокъса от многото слънце, което беше събрал през годините. Към октомври Цвети отбеляза възможен национален рекорд по тандемно дълго кърмене 4,3 и 2,3 години. Тя се превърна в консултант по кърмене,  дула, консултант по бебеносене и по такова за напреднали. И тъй като години отлаганото отбиване се случи с моя непоискана помощ, аз пък вече имам самочувствие на консултант по отбиване на до четиригодишни :)
Цвети ме извика за тази кукумявка, която беше видяла зад къщата. Най-хубавата ми снимка на кукумявка до сега. Нашият двор е в сърцевината на ловната територия на тази двойка. Когато летят в сумрака приличат на нещо като ръгби топка с крила, задвижвани от някакви безшумни натегнати пружини.
Първа близка среща с мъжки бръмбар носорог - на мен ми е любимият. Възрастното насекомо живее само няколко месеца, а ларвата 3-4 години често в корените на някое дърво.
 
Сутринта в предпоследния ден на юни бях в двора, за да снимам пеперуди и ето какво добавих. Паниката на кокошките ме извести. Големият ястреб е със сравнително скромен размах, но голяма сила, бързина и маневреност (дългата опашка) и страховити оръжия по краката. По-едрите сибирски големи ястреби са най-престижните птици за соколарство. Тази женска гнезди някъде около селото и всеки ден ни проверява.
През тази година отгледахме перфектни и изобилни домати. Около 60 корена. Родителите ми донесоха разсада, който баща ми беше създал (едри чевени, розови и някоко корена биволско сърце). Ние бяхме купили и десет броя сорт Рила. Площта беше насипана през есента с рохкава хумусна пръст от нашата си почва, поддържана от другата стана от висок метър и половина каменен зид. Така мястото беше презимувало. След като доматите пораснаха и минаха няколко седмици, напълних вадичките им с тор до горе - общо 4-5 чувала. Торта бях събрал от крави от поляните през есента и беше стояла на куп цяла зима. После върху вадите пуснахме маркучи с капково напояване с дупки през 20 см, а захранването беше от близката външна чешма. Общо инсталацията за капковото струваше около 30 лв., а в специализирания магазин в Хасково леличките набързо перфектно ми обясниха какво ми е нужно и как се прави - изключително лесно. Вече не се налагаше да губя часове в поливане с маркуч, а освен това щяхме да пестим вода и евентуално да имаме обилие от домати. Звучи прекалено хубаво, но точно така се случи.
 Любимото ми място в двора.
От тези четири корена дини, три оцеляха и въпреки лошата почва без тор дадоха 6-7 малки динки, колкото за по едно обилно наяждане на човек. За догодина ще пробвам с дълбоко рохкава почва, торчица, големи ямки около корените за да може да се наливат с много вода. Родината на дините е пустинята Калахари, където бушмените са ги ползвали от десетки хилядолетия.
Най-сетне вдигнахме мерника и на терасата на втория етаж. Под тези летвички имаше обковаване с шперплат, върху който имаше натрупан обилен слой с екскременти на различни животни, които са ходили десетилетия по тавана. Махането на шперплата беше кошмар, от който по никакъв начин не можеше да се измъкнеш чист, затова дадох максимална газ и след 10 минути директно в банята.

А ето как изглежда същото място и след ремонта, за който вече не се изненадваме, че отне много повече време отколкото предвиждахме. Родителите ми много ни помогнаха за ламперията по тавана, стените и плочките по пода (баща ми) и помощта в гледането на децата през това време (майка ми). Мястото се превърна в удобна трапезария. Остава ни само да направим и баня на втория етаж и да се надяваме, че около Нова година ще може да започнем да подслоняваме туристи.
В югозападния ъгъл на двора, решихме да разкрием от почвата подаващите се отдолу скали. И без това мястото беше напълно непригодно и с неравността си представляваше постоянна трудност за поддържане на тревата. Сега, когато скалата е разкрита и измита, може вече спокойно да започне да обраства с лишеи, а ние ще помислим за някой и друг сукулент.
 Люба - зодия рак, обича реката толкова, колкото и Никола - също рак.
Отново детска градина на Арда. През това време Цвети благодарно си отдъхва от родителството и пие кафе с Нушка или Сание, или и двете в природозащитния център, а аз гледам да се забавим колкото се може повече.
Имаме проблем с креативността. Непрекъснато се измислят нови и нови игри, а от нас, най-вече от мен се иска непрекъснато да вземам много активно участие. Най-лошо е когато в по-студено време Никола открие поредната затънала гума от камион в реката и трябва да я вадим. 
 
Някъде покрай речните брегове. Защо да не използваме препятствието за отмора.
 Тук там има и речни кораби.
Зад къщата имаше акация, която изсъхна. Започнах да я превръщам в пейка, но ето че в сърцевината и се оказа, че има пирон и се примирих и с идеята за дърва за огрев. 
Любопитно ъгълче от двора. Трябваше да минат не една и две години за да стигна до решението как точно да изглежда. Е разбира се и това е чернова, но поне зида мисля повече да не го местя. Хубавото е, че свикнах да си представям с повече размах и вече ми е лесно да вземам решение за по-големи площи.

Засадихме десетина корена краставици зад зида и събирахме висящи зеленчуци по камъните. Живот и здраве занапред, това ще е начинът ни на мързеливо отглеждане на краставици с носеща конструкция, която не е временна, а постоянна, но без да ни се пречка и да дразни погледа.
Копаем подземно трасе за тръбите зад къщата.

2017 беше годината на бадемите. В предишни разкази споделях как всяка година старият бадем само се отчита с шепа-две бадеми. Бях решил, че наистина вече не може да дава повече, той си беше и на възраст - около 40 години. Тази година не беше така, благодарение на дългата зима и късно затопляне без последващи слани. А и старият бадем явно беше отпочинал. Започнахме да си похапваме още в средата на юли. Тогава кожицата на ядките лесно се бели и те са по-меки и хрупкави.

Интересно нещо са децата. На Никола не му хрумваше да сложи чука до буркана, а вместо това всеки път го подпираше с крак и сложно балансираше, докато съсредоточен вадеше ядката на бадема.
Ето колко бадеми изкарахме тази година от стария ветеран.
Люба си падаше по домати. Най-често можеше да се чуе "Икам мат" или "Люба амка мат".

Първото много голямо бране беше на 19 август. Последваха още 2-3 такива. Въобще голям доматен урожай беше тази година. И сега когато пиша, в началото на ноември имаме все още две щайги с домати - едната с узрели, другата с узряващи.
Люба изведнъж започна да се катери по смокинята и беше невероятно умела, внимателна и хладнокръвна.
Магарето е от много по-голямо значение за селските лястовички (Hirundo rustica), отколкото за белия щъркел. Лястовичките събират мухи около групата магарета, а щъркела дебне скакалците, подплашени от едрите тревопасни. 
В двора имаше много саморасли джанки. Нарязахме ги и осигурихме зимата. Имахме си и сухи поне за до нова година. Баща ми много помогна с джанките. Кастрихме и по-тънките клонки, които са идеални за ракетната печка, но те имат много бодли и си е мъка насичането им.

Ха, някой си е купил кокошки :)

Започнахме със шест кокошки, после добавихме една тригодишна от Рудник от бабата и дядото на Цвети, после две петлета пак от там и накрая още четири млади ярки. Общо сега имаме 13 и ги гледаме вече два месеца. Основната идея е да си хапваме сурови яйчни жълтъци, от нашите си свободно пуснати в двора кокошки. А сурови жълтъци, произведени по такъв начин са мноооого полезни и... вкусни. Аз съм вече пристрастен на тема сурови жълтъци и чакам с огромно нетърпение, кога кокошките ще започнат да снасят. Засега само тригодишната снася и от нея сме изяли вече трийсетина яйца. Винаги сурови. Търгувам ги с Никола по бабешкия метод за филмчета - един изяден суров жълтък - едно филмче.
На кокошките всичко им се услажда, включително и плодчетата на дървовидния бъз. Мигриращи големи белогуши коприварчета също си хапваха от черните зрънца.
В началото на септември над селото минаваше почти ежедневно голяма миграция на пчелояди. Ятата често се снижаваха и оставаха за час-два ловуване в селото, при което потърпевши бяха най-вече селските пчели. Наблюдението им е наслада за сетивата, а обажданията им са едни от най-прекрасните звуци в природата.
Снасящата кокошка я взехме в мътещо състояние, но вероятно от дългото транспортиране нещо и се обърка и се отказа. Тя е от румънската порода "гол врат" и поради генна мутация, почти няма оперение по врата.

Както обичайно през август и септември, вечер излизаха таралежи, които навестяваха смокинята за паднали плодове. Този го снимахме с Любка и "тле-ле" за известно време се превърна в нещо като любимото и животно.
Самораслата тученица ползвахме ежедневно за добавка в сутрешните смутита.
"Искаш ли да сме приятели" - пита Никола
"Да" - отговаря дамата

Край огромните бели тополи открихме една голяма атракция...
Въжето...! Първия път беше малко колеблив, но след това бързо се превърна в пристрастеност за Никола. Искаше силно залюляване, а реката отдолу е плитка, но за щастие човека си знае възможностите и нямаше ситуация от въжето в реката. Все пак Никола с години тренира захвата си на релсите на тавана на колата, където се катери и виси и на една ръка.

Това е въпросното гледане на свалени от интернет филмчета, но често след изяден суров жълтък от домашни свободно пуснати кокошки.

Миграционно време и три къдроглави пеликана почиват на пясъчна коса в язовир Ивайловград под Бориславци. Наоколо големи корморани и сиви чапли.
Видрата също е шарила наоколо.
Една привечер през октомври край Горно поле, имахме късмет дълго да наблюдаваме дива котка излязла рано на лов.
Обаче, много по-голяма атракция за Никола се оказа ваденето на морковите заедно с баба, дядо и тати. Единственото ми обяснение защо някои са толкова огромни, е че след като посипах семената, ги затрупах отгоре само с тор. Явно това е причината.
Ако ви е станало интересно, или искате да си припомните как стигнахме до тук, ето връзки към предишните епизоди на живота ни в Горно поле: 1, 2, 3, 4, 5, 6. И Маджари: 1 и 2.
До нови срещи!