вторник, 2 май 2017 г.

Нашият живот на село в Горно поле - част 5

За разлика от Никола, който се роди в басейн в болница до зоопарка в София, Люба се появи на бял свят две години по-късно в басейн в апартамент в същия град.
А тук сме още по-актуални - предпоследния ден на април 2017 г., а малките човечета са вече почти на по 2 и 4 години (без два месеца и за двамата). Случи се така, че си припомних времето в природозащитата до преди 5 години и разпалено давах интервю на Джоан и Джейми за конете тарпани в Източните Родопи. Те дори вече са направили красив трейлър на филма си, който може да гледате тук.
След началните снимки, връщаме се отново назад, до там, където бяхме стигнали в последния ни разказ. Март е и зимата на 2014/15 е вече на привършване, Никола е обсебен от бинокъла, а Цвети изкарва втора по-тежка бременност с Люба - яко повръщане в първите месеци.
Що се отнася пък до николчовите нужди, тези многократни пелени ни свършиха доста добра работа. Но добре, че имаме и пералня. Две години по-късно, когато въпросната стара пералня приключи, я заменихме с пералня-сушилня, от което всички си отдъхнахме и най-вече Цвети, защото спестеното време от простиране и прибиране на прането (най-вече в студения период) беше огромно облекчение за всички.
Все още имахме време за прочитане (забавено) на някои по-грабващи книги. Една от тях, повече от заслужено се оказа, биографията на Ван Гог. Нямаше как да не си я купя от площада за стари книги в Пловдив, след като продавачката я представи като най-невероятната книга, която е чела в живота си.
През студеният сезон, покрай повишаващата се необходимост от двустранна родителска отдаденост, бях изоставил в голяма степен и ремонтите и дворната работа. Но с идването на пролетта, едно от първите неща, които свършихме беше сътворяването със стари тухли на странен, но надежден парапет покрай ежедневното трасе по стълбите за втория етаж. За Никола възможност за час почти необуздана хиперактивност, последвана от да речем дълъг следобеден сън с бълнуване на строителна терминология и може би спомен за цял живот, датиращ от почти невръстна възраст. Важното обаче е не толкова спомена, а създаването на увереност в способностите, полезни навици, представа и очакване за света и неговото място в него, умения за екипна работа :) и т. н.
Понякога по-големият инструмент означава по-малка опасност. По-спокоен съм, когато Никола претендира да работи с мотика, отколкото с мистрия. Възможното изпръскване с варово-циментов разтвор в окото е далеч по-тревожно от не много силен удар с желязо по крака :)
Покрай изравняването и терасирането на площта и придаването на повече изразителност на голямата скала в двора, излизат любопитни парчета тракийска и по-късна керамика и части от стари хромели и каменни съдове, които струпвам на едно място.
На почти две години, Никола удобно прекарваше немалко време по и покрай смокинята пред къщата.
Пролетта и лятото преминаха под знака на очакване появата на Люба. Въпреки че си градинарствахме, оказва се, че почти нямаме интересни земеделски снимки от този сезон.
Ето я и нея - малкото извънземно! :)
Към края на първата и седмица, въвеждаме Люба в тайнството на екотуризма и крайречното арденско блаженство. Преди 5 години, когато живеехме в Маджари и съседите с дете, ни канеха с тях на плаж на Арда покрай железния мост, не можехме почти да си представим как бихме го направили - да стоим часове спокойно покрай реката. Тогава само пътувахме, дирехме гнезда на лешояди по чукари и се задъхвахме с администрация и кореспонденция. Сега знаем, че обширен тих плаж с хубави сенки покрай плитка топла видимо чиста река е най-блаженото нещо за семейство с деца.
Допълнителна атракция е ако има и ежедневно пълзящи и летящи световно или поне национално застрашени видове, като сухоземни костенурки (тръгнали на или връщащи се от водопой) и наблизо риболовстващи черни щъркели. Но след костенурките, необремененият с червени книги детски мозък, се радваше най-много на кормораните и спорадичните гущери или пък водни змии. А, забравих рибите, те също са нагоре в класацията със специалитетите.
В горещите летни дни, яденето на градинска продукция около и под течащата със студена вода външна чешма беше почти ежедневен ритуал, от който ние също рядко се отървавахме сухи. Трябваше все някой от нас да стои наоколо (пазейки се от хвърчащите навсякъде струи), защото чешмата беше висока и за тодлъра имаше постоянен риск от хлъзгане и падане. Тази дейност често ескалираше в пръскане с градинския маркуч.
Лятото се изниза по-бързо от колкото ни се искаше и дойде време димитровчетата или хризантемите да бъдат увековечени със снимка.
Незрелите ми идеи за естествен дренаж-пътека, намериха отражение в създаването на тази десетки метри дълга пътека от портичката до къщата. Беше ѝ писано обаче да просъществува по-малко от година и през следващата есен набързо я... заличих и преизползвах камъните за малко по-смислени идеи. Така направена, пътечката се доказа като нефункционална от всяка една гледна точка, особено си личеше от летните снимки - обрасла с жилави треви, трудна за вървене, а отгоре на всичко и препятствие, защото е издигната над нивото на тревата. Без съмнение - най-голямото (и доста тежко) строително недоразумение в портфолиото ми.
Към ноември, с малко наша помощ, Никола и Люба сравнително лесно намираха общ език. Но за кратко. Най-вече Люба гледаше Никола със захлас по отношение на двигателните му способности. Заради удивлението и към него, за известен брой месеци, Никола си спечели прозвището "гуруто".
Спомен-отзвук от месец-два след решението на Цвети за прическа в стил тибетски монах. Обобщеният коментар на изумлението на комшийките беше "Нищо, Цвети, тя пак ще порасне".
Валя от Гаргините къщи за гости пък сътвори тази креативна табела на селото. Старата, позиционирана малко по-горе е толкова ръждясала, че трудно може да се прочете.
Позволявайки си лукса да не се възползваме от услугите на детски учреждения, Никола имаше възможност ежедневно и целодневно да се социализира и уеднаквява не с други невръстни мучащи и бутащи се като него едновъзрастови създания (крайно неестествено от гледна точка на 200-хилядната еволюция и социална екология на нашия вид), а да общува с всевъзможни хора, с които общувахме и ние при честите ни почти ежедневни придвижвания насам-натам с колата из района, често на гости при комшиите и пък при по-дълги пътувания из страната. Тук в средата на декември, при една разходка около село, батко Волен ни разказва за невероятните си двумесечни преживявания сред дивата природа на Намибия.
Трябваше и всички заедно да се снимаме някак на стръмният южен склон. Най-дебелото дърво наоколо беше добро за тази цел.
В двора, върху една новосъздадена земна тераса беше избуял много слез. С Люба го документирахме. Беше лесно, тя още не можеше да се обръща и позираше повсеместно.
След сесията с Люба върху слеза, троскот, скали и здравец, се оказа, че и Никола трябва да участва в нещо подобно. Слезът е любима храна на кравите. Става и за хора, на салата, в супи, цветовете също се ядат.
Зимата отново се настани в района - четвърти ден от 2016 г. И тази зима си измина с приказки как трябва да зимуваме някъде по на юг, по на топло, било то Индия, Иран или Индонезия. Никола, обаче никога, нито тогава, нито сега, не се оплаква от времето, най-много да отбележи: студено, горещо.
Шест дни по-късно снегът вече е стопен и от вкъщи гледаме 5 белоглави лешояда, кацнали за кратка почерпка близо до самотната стара круша.
Ето ги и тях - много отдалеч.
След години умуване, най-накрая изрязах една дупка в пода на коридора и с това се сложи край на неудобството (твърде меко казано) на ходенето до банята на първия етаж с минаване по външните стълби. Малко преди това с помощта на баща ми за два дни със стари тухли и камъни и без особено вживяване, иззидахме и стълбата под дупката. Набързо трябваше да направя и парапет с изрезки от ламперия и решетъчна вратичка с резе за превенция на падания на малките. Резултата беше приключенска, тясна, стръмна и ръбата стълба, но достатъчно функционална, че да се почувстваме по качествено нов начин в къщата.
Друго мое значително постижение, беше че през есента и зимата на 2015 се престраших да бъда за един срок учител по биология, химия, че даже и рисуване в училището в Маджарово. Имах и удоволствието да бъда класен на един чудесен седми клас. Бях невероятно впечатлен от това колко талантливо е всяко едно дете. Научих много неща, включително да изразявам мислите си бързо и ясно.
Къртичините на сляпото куче, за разлика от тези на къртицата, са подредени в редичка и са по-големи. Представляват и отлична торна пръст за саксии, но още не сме ги пробвали.
Разходката до може би най-дебелият планински ясен в Източните Родопи (над 5 метра обиколка на стъблото) винаги е заредена с много енергия. Те обаче не са от най-дългоживеещите дървета и много рядко достигат повече от 250 години.
Някои от епизодите на "Маша и мечока" запалиха Никола по риболова...
...и за него вече нямаше неподходящо място за хващане на риба.
Но в този период нищо не беше по-силно от страстта му към слоновете. Беше гледал над сто пъти филмчето "The lost elephants of Timbuktu" и няколко десетки пъти три други за слонове. Затова подаръка от Том и Хани - платно с азиатски слон беше особено знаково.
Любка го караше все още по-спокойно, но уверено набираше скорост. Ха, изминаха няколко седмици откакто съм написал това изречение за тази снимка (още не е публикувано) и се удивлявам колко идилично съм се изразил за Любка. Всъщност тя беше доста по-трудна от Никола в бебешката възраст и например имаше умопомрачителен подобен на електрошок врясък, който усъвършенстваше ежедневно десетки до стотици пъти, често по незнайни за нас причини. На мен ми понасяше особено тежко. Успокоително е, че след време врясъцните спомени избледняват и придобиват хумористичен оттенък.
За наша радост, рано-рано, на 10-и февруари бадемите цъфнаха.
По това време се заех и със сериозна реформа на пространството пред къщата. В началото всичко изглеждаше доста обезсърчително и както винаги в течение на работата планът претърпяваше ежедневни промени. Прекарвах много време в опити да си представя как искам да изглежда мястото.
Постепенно идеята започна да се оформя и да изглежда не толкова зле. Дяланите камъни са предимно от ъглите на селскостопанските постройки в двора, които развалих. Тези камъни, които тук наричат чапове, са с повече от две хилядна антропогенна история и са били оформени в този вид от траките. В средата на миналият век ползването на камъни от крепости е било разрешено за известен период и тогава са били пренесени с волски каруци от близката до Горно поле крепост на вр. Сивридикметепе. Старите къщи в съседното Бориславци пък са построени почти изцяло с такъв материал.
Така изглеждаше част от мястото вече през лятото. Трите реда стълби направих през февруари, когато бях за около две седмици самичък в къщи и можах повече да се фокусирам над градежа.
А ето и по-обща снимка в по-завършен етап. Камъните от настилката слагах по 2, 3, 5, 10 или даже 20 на ден, доколкото позволят децата и нуждата на Цвети от помощ. Вървеше бавно, защото за такава специфична работа ми трябваше време да се настроя и когато знам, че имам само няколко десетки минути или час, по-скоро предпочитах да правя нещо друго. Едно от хубавите неща е, че накрая цената за материали и труд беше нула.
През април бях за две седмици в Турция по проект за проучване на царските орли.
През май още толкова време водих бърдуотчъри. При тези мои отсъствия, Цвети и децата си прекарваха доста добре на гости при родителите и - във Варна и Берковица.
А със стоплянето на времето подновихме посещенията на любимата река.
На едно от любимите места, където Никола е седнал на столчето си. Всъщност той нарича и този участък от реката - "нашата река", което ние не успяхме да коригираме след десетки опити за обяснение, че реката е на всички и т. н. и накрая бяхме принудени да се предадем и възприехме неговата терминология. Тук часовете минават неусетно...
... и непрекъснато се чувстваме откриватели.
Накрая си събираме багажа, а често и малко загрозяващи неща най-често под формата на довлечени от реката гуми (вече над 20) и газ към боклука и после на село! :)
Ето и предишните ни разкази за Горно поле - 1, 2, 3 и 4, както и по-ранните за Маджари - 1 и 2.

До нови срещи!






четвъртък, 16 февруари 2017 г.

Нашият живот на село в Горно поле - част 4

Време е да подновя писането в блога. 12-и февруари (месец след като направих 35), час след полунощ, изглежда като добър момент. Роди се и Люба, даже изминаха година и седем месеца оттогава и нашето семейство вече изглежда така. А историята на живота ни в Горно поле от последните две години и половина е все още неразказана.

И в тракийска ниша да вляза, голяма част от моментите на вдъхновение и идеи идват по време на физическа работа. Но предимно такава, която извършвам с удоволствие и нетърпение. А тук на Глухите камъни се снимах предимно заради селфито и за мярка колко необикновено голяма е нишата.
Отлепянето с горелка на блажна боя от стара врата и чeгъртане с шпатула, не е най-ентусиазиращата работа, но все пак помага.
Инсталирането на кухничката в коридора на втория етаж беше ключово и дълго чакано събитие. Но за Цвети, когато дойде зимата, приготвянето на храна тук беше една вкочаняваща дейност.

През пролетта, за ужас на случайни свидетели, Никола с огромно удоволствие газеше из калта и се катереше по скалите в двора. Повърхностно, снимките показват едно усмихнато дете, но на практика мъникът си се пръска от щастие.

Разбира се, продължихме да откриваме "топлата вода" в земеделието. Тези краставици все пак бяха един задоволително успешен, макар и трудоемък опит, породен от нежеланието ми да ползвам некрасивата найлонова мрежа за увиване и катерене на стъблата. Тази пролет мисля да пробвам с канап. Има и вариант краставиците да се оставят свободно стелещи се по земята.
Картофите бяха още по-успешни и то без грам поливане и с едно прекопаване, но изцяло на късмет благодарение на рядко дъждовната пролет. От 40-50 квадрата изкарахме повече от 130 кг картофи. Не знам добре ли е или зле според стандартите, но за нас си беше абсолютен урожай.
Имахме задоволителна малка реколта от ягоди и лук, обградени от настъпателно настроени треви. При ягодите, оставянето на пълзящите стъбла, които образуват нови дъщерни растения, се оказа лоша идея, особено на следващата година, когато плодовете се смалиха почти до размера на дивите, а брането се затрудни изключително много.
Поради малкия размер, времето за набиране на същото количество стана много пъти по-голямо. На всичкото отгоре колкото и да ги поливахме, накрая през лятото, когато спряха да плододават, ги поизоставихме и почти всички загинаха от взаимната си конкуренция за вода. В голяма степен бяхме уверени, че ако не ги прореждаме ще се получи ягодово фиаско, но все пак искахме да видим от собствен опит. 
Кейлът пък се оказа изключително непретенциозен и стабилен вид листно зеле. Растение, прехвалено от нутриционистите, за мен беше трудно да харесам вкуса му и да дъвча твърдите листа. Цвети го обожаваше и вкарваше във всяка една салата, което донякъде помогна и донякъде попречи да започна да го харесвам повече. Растенията стават красиви и високи до около метър. На втората година даде семена, които грижовно събрахме, но после загубихме.

Случи се така, че отглеждането на гълъбите придоби много общи черти с това на ягодите. Още през есента освободих около двадесетте гълъба, така че да могат по своя воля да влизат и излизат от гълъбарника. Кукумявките бързо спряха да ги притесняват, но се оправдаха опасенията ми, че малката им численост и липсата на предишен опит, няма да позволят да си изградят надеждни защитни стратегии срещу нападенията на ястребите и соколите скитници. До пролетта бяха вече критично застрашени от изчезване, а така и не успяха да се научат, че от големият ястреб трябва да бягат нагоре, а от сокола скитник надолу. Селските котки също взеха своя дан.
Руди, нашата котка с произход от Западните Родопи, се разправи с два от най-добрите гълъби, които бяха оцелели след много нападения на ястреби и соколи, като по този начин постави точка на гълъбовъдството ни. Все пак една от големите и заслуги беше, че бързо и категорично ликвидира проблема с плъховете около къщата и по тавана, до където и осигурих достъп чрез стълба. Възнамеряваме отново да имаме гълъби и извлечените поуки ще са ни от голяма полза за бъдещото планиране.
Междувпрочем, ето го и гълъбърникът - дупката в стената вляво от вратата. Ползвайки ноу хау от Кападокия, тухлите наоколо измазах гладко, за да не могат да влизат плъхове и белки. Местоположението му обаче (бившата баня) беше трагично неподходящо - големите ястреби нямаха никакви проблеми с нанасянето на изненадващи атаки. Бъдещата ми идея е за малък наколен гълъбарник на открито пасище под къщата, където гълъбите ще виждат нападателите отдалеч.
Дъждовната пролет на 2014 г., проточила се в лятото, беше наистина необичайна. Трябваше да си направим снимка с това все още неизвестно за мен цвете, което никога преди или след това не достигна такъв разцвет.
Доматената ни реколта също беше почти образцова.

Разбира се продължихме да си експериментираме. Това са безколови нискостъблени домати, на ръба на тераса. Вкусът им обаче не можеше да се сравнява с този на по-класическите сортове. На снимката горе вляво се вижда саморасъл тютюн - лехата е върху плевнята, която разруших и от нея явно е паднало семенце. Под тютюна пък се забелязват листа на диня, която не успя, вероятно защото почвата там беше много сбита, а основната скала е на по-малко от 40 см надолу. Карпузата има нужда от голяма почвена дълбочина за корените си.
Ето ги доматите, тютюнът и динята в малко по-широк план. Вижда се и материковата скала вляво.

Това пък са картофи, израсли от неизвадени клубени от миналогодишна картофена леха, върху която през есента бях нахвърлял тези камъни от плевнята. Растенията бяха огромни и много жизнени. След като разчистих камъните, от 6-7 корена извадихме може би около 10 килограма картофи, някои от които огромни. Камъните са попречили на плевелите, но не и на картофените растения, задържали са влага и ето го резултатът. За съжаление неоправдано трудоемко за вкарване в по-мащабна употреба. Зад картофите се виждат два реда цвекло, което не се получи добре основно заради плиткостта на почвата точно там, наклона и гъстотата на растенията... може би и още нещо :)
Натрупахме добър и ароматен опит с отглеждане и на чубрица.
През тази година, старият около петдесетгодишен бадем имаше най-добрата реколта до сега - около стотина бадема, които изядохме доста бързо и запомнящо се. Максималното плододаване при тези най-сухоустойчиви и топлолюбиви овощни дървета е до 15-тата година, така че нашият ветеран явно вече просто се отчита с по няколко, до няколко десетки бадемчета годишно.
Още една снимка от предната категория.

След беснеенето на двора :)
В съвременния свят, характеризиращ се и със загубена традиционна мъдрост, непрекъснатото самообразоване е наложащо за по-съзнателен живот. Недостигът ни на знания и добри навици за хармонични взаимоотношения и родителство е един от най-набиващите се на очи. Ние често използваме всяка свободна минута за наваксване на времето загубено в... училищата и университета.
Интелектуалната и физическата дейност е най-добре да се редуват и знанията да се вкарват в практика и експерименти. Например, след прочитане на информация, че играта е най-доброто нещо за малките деца, въвличането им в прокопаване на дренаж зад къщата дава добри резултати, стига да се съблюдават правила за безопасност.
А тук се е завихрил някакъв креативизъм.
По това време преди две години, ако случайно нещо се поуморяхме и навън не е много горещо или мокро - имахме си и място за отдих. На майтап му викахме "Кръгът на десетимата" (винаги съм имал само смътна идея кои е трябвало да са всички те), но така или иначе вече го няма - трансформирано в отделни столчета, по-малка маса, зидчета, каменна веранда, стълби и дърва за огрев :)
Допреди Никола да навлезе в "бебешкия пубертет" и Люба да се появи и набере скорост, явно сме имали време активно да се наслаждаваме на неща като пиенето на кафе, че и със свещ на покривка от Бейпазаръ, Турция. Даже сме го и снимали.
Участие, макар и за кратко, в седянка с консумация също беше възможно по това време - на картинката Цвети е с Никола в раничка на гърба. Местността се казва Слънчев бряг в имота на нашите мили комшии Пешо и Валя - домакините на Гаргината къща за гости.
Приятелите ни Митко и Симона ни подариха този хамак, който по магичен начин вече три лета (плюс много есенни и пролетни дни) създава усещане за блаженство и безметежност.
А който не иска да си прекъсва усещането, може директно да го продължи в слинг.
Или в кофа :)
А имаше и такъв период с високи скорости.
Узрелите смокини ознаменуваха разгара на лятото.

Сушените домати обаче този път не се получиха поради необичайните летни дъждове.

Тревата не пожълтя дори и през август и септември - нещо незапомнено в Източните Родопи.
Никола ежедневно си късаше и поглъщаше каквито плодове и зеленчуци докопа в градината и така се превърна и в нещо като най-големият вредител по доматите и краставиците, с много нагризани и захвърлени. Но да ги яде на салата вкъщи - почти невъзможно.

Само тиквите бяха пощадени :)
А бинокълът просто се оказа достатъчно здрав (макар, че в момента силно двои и го използвам като монокъл).
Със застудяването времето, прекарано вкъщи, се увеличаваше.
Понякога не по най-забавния за нас начин. По груба оценка събарянето на книгите от първите два рафта му омръзна след около двадесетина повторения в рамките на няколко месеца.
Имаше и редки моменти на вторачване в определителя за птиците...
...и ядене на кълнове.
През зимата реформите на първия етаж продължиха с впечатляващо бавно темпо. Имах периоди от месеци, в които въпреки козирожката си природа, повлияно и от студа и родителските грижи, поизгубих вдъхновението за ремонтна работа. Никола, обаче винаги е над нещата.
Но круизовете с ръчната количка продължиха с пълна сила :)
По едно време, все още посред зима, старото ни голфче тотално сдаде багажа и доста тягостно останахме без кола. Тогава нашите приятели Ицо и Деси ни оказаха огромна помощ като ни преотстъпиха за няколко месеца едно още по-старо и грохнало, но всъщност перфектно фиатче. И ето ни във него в началото на март 2015 г. Друг път не сме се радвали толкова на кола.
Следва продължение :)

Ако ви е станало интересно или искате да си припомните историята ни - тук са предходните разкази за Горно поле (части едно, две и три), както и още по-ранните за живота ни в Маджари - едно и две.