Страници

четвъртък, 16 февруари 2017 г.

Нашият живот на село в Горно поле - част 4

Време е да подновя писането в блога. 12-и февруари (месец след като направих 35), час след полунощ, изглежда като добър момент. Роди се и Люба, даже изминаха година и седем месеца оттогава и нашето семейство вече изглежда така. А историята на живота ни в Горно поле от последните две години и половина е все още неразказана.

И в тракийска ниша да вляза, голяма част от моментите на вдъхновение и идеи идват по време на физическа работа. Но предимно такава, която извършвам с удоволствие и нетърпение. А тук на Глухите камъни се снимах предимно заради селфито и за мярка колко необикновено голяма е нишата.
Отлепянето с горелка на блажна боя от стара врата и чeгъртане с шпатула, не е най-ентусиазиращата работа, но все пак помага.
Инсталирането на кухничката в коридора на втория етаж беше ключово и дълго чакано събитие. Но за Цвети, когато дойде зимата, приготвянето на храна тук беше една вкочаняваща дейност.

През пролетта, за ужас на случайни свидетели, Никола с огромно удоволствие газеше из калта и се катереше по скалите в двора. Повърхностно, снимките показват едно усмихнато дете, но на практика мъникът си се пръска от щастие.

Разбира се, продължихме да откриваме "топлата вода" в земеделието. Тези краставици все пак бяха един задоволително успешен, макар и трудоемък опит, породен от нежеланието ми да ползвам некрасивата найлонова мрежа за увиване и катерене на стъблата. Тази пролет мисля да пробвам с канап. Има и вариант краставиците да се оставят свободно стелещи се по земята.
Картофите бяха още по-успешни и то без грам поливане и с едно прекопаване, но изцяло на късмет благодарение на рядко дъждовната пролет. От 40-50 квадрата изкарахме повече от 130 кг картофи. Не знам добре ли е или зле според стандартите, но за нас си беше абсолютен урожай.
Имахме задоволителна малка реколта от ягоди и лук, обградени от настъпателно настроени треви. При ягодите, оставянето на пълзящите стъбла, които образуват нови дъщерни растения, се оказа лоша идея, особено на следващата година, когато плодовете се смалиха почти до размера на дивите, а брането се затрудни изключително много.
Поради малкия размер, времето за набиране на същото количество стана много пъти по-голямо. На всичкото отгоре колкото и да ги поливахме, накрая през лятото, когато спряха да плододават, ги поизоставихме и почти всички загинаха от взаимната си конкуренция за вода. В голяма степен бяхме уверени, че ако не ги прореждаме ще се получи ягодово фиаско, но все пак искахме да видим от собствен опит. 
Кейлът пък се оказа изключително непретенциозен и стабилен вид листно зеле. Растение, прехвалено от нутриционистите, за мен беше трудно да харесам вкуса му и да дъвча твърдите листа. Цвети го обожаваше и вкарваше във всяка една салата, което донякъде помогна и донякъде попречи да започна да го харесвам повече. Растенията стават красиви и високи до около метър. На втората година даде семена, които грижовно събрахме, но после загубихме.

Случи се така, че отглеждането на гълъбите придоби много общи черти с това на ягодите. Още през есента освободих около двадесетте гълъба, така че да могат по своя воля да влизат и излизат от гълъбарника. Кукумявките бързо спряха да ги притесняват, но се оправдаха опасенията ми, че малката им численост и липсата на предишен опит, няма да позволят да си изградят надеждни защитни стратегии срещу нападенията на ястребите и соколите скитници. До пролетта бяха вече критично застрашени от изчезване, а така и не успяха да се научат, че от големият ястреб трябва да бягат нагоре, а от сокола скитник надолу. Селските котки също взеха своя дан.
Руди, нашата котка с произход от Западните Родопи, се разправи с два от най-добрите гълъби, които бяха оцелели след много нападения на ястреби и соколи, като по този начин постави точка на гълъбовъдството ни. Все пак една от големите и заслуги беше, че бързо и категорично ликвидира проблема с плъховете около къщата и по тавана, до където и осигурих достъп чрез стълба. Възнамеряваме отново да имаме гълъби и извлечените поуки ще са ни от голяма полза за бъдещото планиране.
Междувпрочем, ето го и гълъбърникът - дупката в стената вляво от вратата. Ползвайки ноу хау от Кападокия, тухлите наоколо измазах гладко, за да не могат да влизат плъхове и белки. Местоположението му обаче (бившата баня) беше трагично неподходящо - големите ястреби нямаха никакви проблеми с нанасянето на изненадващи атаки. Бъдещата ми идея е за малък наколен гълъбарник на открито пасище под къщата, където гълъбите ще виждат нападателите отдалеч.
Дъждовната пролет на 2014 г., проточила се в лятото, беше наистина необичайна. Трябваше да си направим снимка с това все още неизвестно за мен цвете, което никога преди или след това не достигна такъв разцвет.
Доматената ни реколта също беше почти образцова.

Разбира се продължихме да си експериментираме. Това са безколови нискостъблени домати, на ръба на тераса. Вкусът им обаче не можеше да се сравнява с този на по-класическите сортове. На снимката горе вляво се вижда саморасъл тютюн - лехата е върху плевнята, която разруших и от нея явно е паднало семенце. Под тютюна пък се забелязват листа на диня, която не успя, вероятно защото почвата там беше много сбита, а основната скала е на по-малко от 40 см надолу. Карпузата има нужда от голяма почвена дълбочина за корените си.
Ето ги доматите, тютюнът и динята в малко по-широк план. Вижда се и материковата скала вляво.

Това пък са картофи, израсли от неизвадени клубени от миналогодишна картофена леха, върху която през есента бях нахвърлял тези камъни от плевнята. Растенията бяха огромни и много жизнени. След като разчистих камъните, от 6-7 корена извадихме може би около 10 килограма картофи, някои от които огромни. Камъните са попречили на плевелите, но не и на картофените растения, задържали са влага и ето го резултатът. За съжаление неоправдано трудоемко за вкарване в по-мащабна употреба. Зад картофите се виждат два реда цвекло, което не се получи добре основно заради плиткостта на почвата точно там, наклона и гъстотата на растенията... може би и още нещо :)
Натрупахме добър и ароматен опит с отглеждане и на чубрица.
През тази година, старият около петдесетгодишен бадем имаше най-добрата реколта до сега - около стотина бадема, които изядохме доста бързо и запомнящо се. Максималното плододаване при тези най-сухоустойчиви и топлолюбиви овощни дървета е до 15-тата година, така че нашият ветеран явно вече просто се отчита с по няколко, до няколко десетки бадемчета годишно.
Още една снимка от предната категория.

След беснеенето на двора :)
В съвременния свят, характеризиращ се и със загубена традиционна мъдрост, непрекъснатото самообразоване е наложащо за по-съзнателен живот. Недостигът ни на знания и добри навици за хармонични взаимоотношения и родителство е един от най-набиващите се на очи. Ние често използваме всяка свободна минута за наваксване на времето загубено в... училищата и университета.
Интелектуалната и физическата дейност е най-добре да се редуват и знанията да се вкарват в практика и експерименти. Например, след прочитане на информация, че играта е най-доброто нещо за малките деца, въвличането им в прокопаване на дренаж зад къщата дава добри резултати, стига да се съблюдават правила за безопасност.
А тук се е завихрил някакъв креативизъм.
По това време преди две години, ако случайно нещо се поуморяхме и навън не е много горещо или мокро - имахме си и място за отдих. На майтап му викахме "Кръгът на десетимата" (винаги съм имал само смътна идея кои е трябвало да са всички те), но така или иначе вече го няма - трансформирано в отделни столчета, по-малка маса, зидчета, каменна веранда, стълби и дърва за огрев :)
Допреди Никола да навлезе в "бебешкия пубертет" и Люба да се появи и набере скорост, явно сме имали време активно да се наслаждаваме на неща като пиенето на кафе, че и със свещ на покривка от Бейпазаръ, Турция. Даже сме го и снимали.
Участие, макар и за кратко, в седянка с консумация също беше възможно по това време - на картинката Цвети е с Никола в раничка на гърба. Местността се казва Слънчев бряг в имота на нашите мили комшии Пешо и Валя - домакините на Гаргината къща за гости.
Приятелите ни Митко и Симона ни подариха този хамак, който по магичен начин вече три лета (плюс много есенни и пролетни дни) създава усещане за блаженство и безметежност.
А който не иска да си прекъсва усещането, може директно да го продължи в слинг.
Или в кофа :)
А имаше и такъв период с високи скорости.
Узрелите смокини ознаменуваха разгара на лятото.

Сушените домати обаче този път не се получиха поради необичайните летни дъждове.

Тревата не пожълтя дори и през август и септември - нещо незапомнено в Източните Родопи.
Никола ежедневно си късаше и поглъщаше каквито плодове и зеленчуци докопа в градината и така се превърна и в нещо като най-големият вредител по доматите и краставиците, с много нагризани и захвърлени. Но да ги яде на салата вкъщи - почти невъзможно.

Само тиквите бяха пощадени :)
А бинокълът просто се оказа достатъчно здрав (макар, че в момента силно двои и го използвам като монокъл).
Със застудяването времето, прекарано вкъщи, се увеличаваше.
Понякога не по най-забавния за нас начин. По груба оценка събарянето на книгите от първите два рафта му омръзна след около двадесетина повторения в рамките на няколко месеца.
Имаше и редки моменти на вторачване в определителя за птиците...
...и ядене на кълнове.
През зимата реформите на първия етаж продължиха с впечатляващо бавно темпо. Имах периоди от месеци, в които въпреки козирожката си природа, повлияно и от студа и родителските грижи, поизгубих вдъхновението за ремонтна работа. Никола, обаче винаги е над нещата.
Но круизовете с ръчната количка продължиха с пълна сила :)
По едно време, все още посред зима, старото ни голфче тотално сдаде багажа и доста тягостно останахме без кола. Тогава нашите приятели Ицо и Деси ни оказаха огромна помощ като ни преотстъпиха за няколко месеца едно още по-старо и грохнало, но всъщност перфектно фиатче. И ето ни във него в началото на март 2015 г. Друг път не сме се радвали толкова на кола.
Следва продължение :)

Ако ви е станало интересно или искате да си припомните историята ни - тук са предходните разкази за Горно поле (части едно, две и три), както и още по-ранните за живота ни в Маджари - едно и две.


петък, 29 април 2016 г.

Египетски лешояд в Турция.

Сега съм в Турция в планините на Западна Анатолия и търсим гнезда на царски орли. Но тук ще ви разкажа следващия епизод от преди 6 години от дългата история за египетските лешояди, който е пак за Турция.

Отдавна искахме да помогнем на колегите в Турция за стартиране на дългосрочен мониторинг на египетските лешояди и това се осъществи през 2010 г. През април с Цвети се отправихме към Бейпазаръ, където заедно с Билгеджан започнахме да оглеждаме многото километри скални венци. Трябваше да намерим колкото се може повече двойки и гнезда в район, за който се знаеше, че лешоядите гнездят в голяма плътност.

Чакаше ни много работа!

Черните щъркели по скалите бяха най-лесни за намиране. Този стои прав в гнездото си.

Ако сверите с предходната снимка, може да се ориентирате къде е гнездото.

Това пък е старо соколско гнездо, ползвано десетилетия, но вече не. Може да е било и на ловен сокол, но както вече стана въпрос за тях, те вече са почти приключени и в Турция.

За сметка на това, соколите скитници стават все по-многобройни, е поне в Европа, за Турция не съм сигурен. Във Великобритания например ги има повече от всякога, що се отнася поне за последните няколко века история на орнитологията.

Друго гнездо на черен щъркел по-отблизо. За десетина дни намерихме около 20 двойки карале(й)лек, както е името му на турски.

Бързо започнаха и египетските лешояди. Ето един, кацнал на класически вековен натек. Доста прилича на този на едрите соколи, но обикновено е по-широк и дълъг и на по-обширна площадка и ако трябва да влизаме в много големи детайли, отделните вертикални релефни ивички на натека са по-дебели от тези на соколите :)

Билгеджан изключително бързо навлизаше в материята и не се притесняваше да задава много въпроси. Първоначално имах голям проблем с правилното произнасяне на името му и когато след десетки пъти, веднъж го попитах дали правилно го казвам, той отвърна "Не, така е напълно неправилно". После ни каза, че приятелите му казват Билге и оттам насетне нямаше грешки. :)

Красива речна долина във високите части на Карлък Даа.

Пак там - овце на път към пасището.

Ихааа...

Египетските бавно потръгнаха, но в началото нямахме късмет с намирането на брадат лешояд.

"Нивичка Ритрийт"

Уникална овощна градинка с плет от камъни и драка, скално убежище и един цъфнал розов бадем.

Една невероятна речна долина.

Още овце-алпинисти пред пропаст.

Не само на Филипините има уникални и красиви земеделски терасирания.

Лешоядско, орелско и соколско царство!

И човешко :)

Много интересно местообитание, смесица от няколко неща.

Къщи, изградено изцяло с материали директно от природата, плюс покривче с трева!

И още един такъв пример. Трябват доста здрави носещи стени и покривни греди. Ако някой знае къде може да се прочете повече за технологията за строеж, моля нека сподели в коментар.

Работата ни изисква стотици спирания, излизания от колата, разпъвания на тръбата, оглеждане на скалите, за колкото по-кратко време и по-качествено, толкова по-добре и след изясняване на ситуацията, продължаване към следващите скали.

Хвойна на 2000 години - но е от вид, който го няма в България!

Има си и визитка неръждавейка.

Картинка южно от Бейпазаръ.

Белоопашатите мишелови сигурно са между пет и десет хиляди двойки в Турция.

Ето и едно от гнездата им с мътеща птица на пясъчник от дъното на бившия океан.

А това е кошара, над и край която гнездят черни щъркели и египетски лешояди. Места като това създават нови измерения на разбирането на това какво точно означава безпокойство за такива чувствителни видове.

Това не са натрошени керемиди, моркови са! :) Района е основен за Турция в производството им и понякога тези, които са извън стандартите се превръщат в храна за овцете. При това в доста големи количества!

Като гледаме в различни посоки пестим време, обхващаме повече площ и по-трудно нещо прелитащо може да ни се изплъзне :)

Красота! От такава снимка добре може да си представите как овцете са мощен средообразуващ фактор. Получавам асоциация за трал по дъното на Черно море, но овчият трал все пак е доста щадящ дори и в такава ерозирала екосистема, а да не забравяме и наторяващ.

На едно от най-красивите места южно от Бейпазаръ.

Ето как изглежда, когато къщата ти е срещу гнездо на черен щъркел - на същото ниво, само че на отсрещната страна на каньона.

Същото каньонче, но в по-общ план.

Отлично създадено от човека местообитание за бухали, белки, египетски лешояди, черни щъркели, белоопашати мишелови, керкенези, ловни соколи, прилепи и още много други, но не всички накуп разбира се.

Все пак понякога може и да са "накуп". Тук на първия етаж е къщата на черния щъркел, а в малката дупка над него се е разположил египетския лешояд. Нямат чак толкова много какво да делят и случва се така, че когато са близо извличат и полза един от друг. Египетския ще прогони гарваните, които са заплаха за яйцата и на щъркелите, а те пък биха могли да респектират бухал, белка или даже катерещ се отгоре надолу човек.  Малките могат да сумтят доста страховито в пристъп на отбрана. Акбубата намазва и по някоя друга отмъкната рибка, когато щъркелчетата са преситени и не могат да изядат всичко, а храната е вече повърната :) от мама и тати.

Магаре и египетски лешояд в небето.

Простирането според чергата важи и за черните щъркели - долното гнездо е тясно заради малкия камък за основа, а горното пак на черен щъркел е доста по-широко, но и по-ново.

Тук живеят двойка скални орли.

Един от най-красивите скални венци.

Възрастен морски орел с типична снежно бяла опашка и черен щъркел. Никога не може да си спокоен близо до такъв хищник и щъркела се грижи за безопасността си, като винаги остава на десетина метра по-високо от орела, докато той се реши да тръгне на някъде.

Опа, не било белоопашат мишелов, ами лисица.

Това е т.нар. "птичи рай" край Налъхан. Прекрасно място за наблюдение на водолюбиви, скалолюбиви и някои степни видове птици.

Птичият рай под друг ракурс.

Има си и смесена чаплово-корморанова колония.

Днес от 10 кукумявки, сигурно поне 9 гнездят в постройки. Тази е една от малкото останали, обитаващи скали.

Бебетата ярета си стоят вкъщи.

Красиво парцелирана обработваема земя край реката. Комасацията на земята, освен че не е красива, намалява и биологичното разнообразие.

За добро или лошо, овцата има огромен принос за превръщането на хората в това, което сме сега.

Писах на Иво Димчев, за да го питам каква може да бъде тази порода, а той ми отговори: "Адаш това е прочутият овцекоз!" А аз взех, че му повярвах. :)

Язовира Саръяр доста наподобява Студен кладенец. Има си и двойник на Юмруккая.

Този е от онези пейзажи, които объркват представата за разстоянията, географското разположение и епохата.

Доказателство, че качулатите потапници, или поне мъжките такива не се боят от проливен дъжд. :)

Гнездо на двойка египетски лешояди в нишата на скалата само на стотина метра вляво от кошарата.

Същото гнездо с двете възрастни птици пред него.

Уникална комбинация, само дето египетския не се е захванал да лови риба. Но на остров Масира в Оман, за който предстои да разкажа, лешоядите наистина почти риболовстват.

Остров от розови пеликани. На тях за разлика от акбубата, поминъка им е само и единствено риболова.

На сметището на египетския много си му приляга. Можете ли да го намерите - той си е добре камуфлажиран.

На връщане към България, царски орел пък е маскирал гнездото си сред имелите на топола в полите на Странджа.

Мисля, че природата на Турция е толкова невероятна благодарение на хората, които я населяват.

Изминаха вече шест години от това първоначално проучване на гнездящите египетски лешояди край Бейпазаръ. Тогава намерихме четиридесетина двойки, а сега работата на колегите в Турция по тази популация продължава и в района са известни вече близо 100 двойки. Радваме се, че успяхме да помогнем за това хубаво за природата и хората начало. Разбира се, завинаги се влюбихме и в Бейпазаръ и живот и здраве ще продължим да се връщаме към него.