сряда, 6 септември 2017 г.

Пеш от Големия сипей до Горноселци и отвъд

Преди време, в Маджарово, докато превеждах на един семинар за бъдещето на алтернативния туризъм в Източните Родопи, Марин заяви на всеослушание, че отказвал да води туристически групи тип баир-будала, т.е. пешеходни преходи. Аз също толкова нетактично, пък, го попитах защо не ги препраща към мен. Никога не бях водил такава група, но пък знаех, че ще ми е много приятно. Няколко месеца по-късно, случи се така, че Михаела ми се обади за пешеходен преход и то не какъв да е ами по протежение на голяма част от долината на Арда в Източните Родопи. "Мечтан преход" - каза Цвети, когато разглеждаше програмата на маршрута. Нямаше нищо за мислене, въпреки че беше за седмица насред августовската жега в не най-прохладния район в лятна България.
И ето го началото, на 13-и август 2017 г., отправяме се с лодката на Крушата от северния бряг на яз. Студен кладенец към отсрещния, до едноименното ловно стопанство, от където трябва да ни чака групата от дванадесет души българи, пристигнали там предната вечер.
Ето ги и тях на брега до хижата на стопанството в местността Крояците. И...

...изненадващо, всички изглеждат приятни млади хора.
Тук все още не разбирах, но след секунди осъзнах, че стоящият до водата е моят колега Станислав, с който се познаваме от есента на 2004-а, когато заедно с него, плюс още трима ентусиасти-природолюбители и москвича ми, извършихме едно проучване за щетите от вълците върху домашните животни в Източните Родопи, което беше една от дейностите на проект за опазване на лешоядите.
Натоварихме порядъчно лодката на Крушата (управляващият в дъното) и се отправихме на изток, отдалечавайки се от респектиращия масив на Юмруккая. Вече се бях запознал с всички, но помнех само Станислав (до мен) и адаша. Малко по-късно Радо ме закопа с въпроса колко милиона кубика е обемът на язовира. Както обикновено в такива ситуации, отговорих с бързо "ооо, не знам" и всички си направиха съответните изводи :) Станислав познаваше най-добре язовир Бели Искър, който аз все още дори и не бях виждал.
Скоро тази крайбрежна и боядисана от екскрементите на кормораните черно-борова горичка ми даде възможност да блесна с орнитологични познания за това как тя функционира като нощувка на неразмножаващи се птици от този вид, които се възползват от рибното богатство на язовира. Кормораните си прелитаха разнопосочно около нас на малки ята, извършвайки ежедневните си хранителни придвижвания из язовира.
Интересна варовикова скала с вероятно изкуствено дооформена пещерка в основата. Напомня ми на отворена паст на гигантска акула (Cetorhinus maximus). Кой знае, може пък древните траки да имат пръст в тази работа.
За мен най-критичният момент от днешния ден беше, че някъде там на десния бряг трябваше да намеря едно сиво парцалче завързано на цер. От там започва пътеката, която трябваше да хванем, за да заобиколим Големия сипей в посока към село Бял кладенец. Новината за парцалчето предизвика голямо въодушевление в лодката :)
Вече благополучно сме акостирали на непознатата земя и Мария всеотдайно документира напредъка ни. В момента сигурно си поотдъхвам с мисълта "Дотук добре".
Прехода с постоянно леко изкачване до Бял кладенец през смесената дъбова гора беше изключително приятен. Температурата беше с десетина градуса по-ниска от обичайната за това време в Източните Родопи. Изпонаразказвах обобщено доста от нещата за определянето на дървесните видове, които срещахме. Нови за групата бяха макленът и полският клен, мъждрянът и някои от видовете дъб. Чухме, а после и видяхме, сухоземна костенурка. Бях изненадан от собственият си много голям ентусиазъм за разказване и споделяне на биологична информация, която течеше леко, макар и не много достъпна за всички от групата, защото често бяхме в индианска нишка. В следващите дни го отдадох на факта, че говоря на родния си език, а не се мъча с английски, а освен това групата беше наистина прекрасна и предразполагаща.
Между двете махали на Бял кладенец попаднахме на първите сериозни залежи на къпини и бързо влязохме в екологичната роля на италиански орнитологични туристи. Характерното за тях, както бях чувал от раздумки, е че за разлика от англичаните, които могат от тъмно до тъмно само да гледат птици без да правят нищо друго, средиземноморските ни съседи, често се отклонявали от програмата, някои дори се покатервали на джанки, а най-често чуваната дума била "манджаре". Аз го намирам много пълноценно.
За допълнение на преживяването, Али ни почерпи с трънки ашлама на джанка, а адаша и аз си поговорихме повечко с него за паралела между живота тук и в мегаполиса Истанбул, където той ежегодно се мести само в някои от зимните месеци.

По-късно, след почивката в селската кръчма, друг много гостоприемен местен човек ни изпроводи покрай дома си, до началото на пътеката за стената на яз. Студен кладенец,...
...която се бележеше от чешма и тази огромна вековна топола с обиколка около 6 метра - може би най-дебелото дърво в Източните Родопи. Радо, Нели и Гери го измериха.
А в чешмата имахме късмета да видим безобидната жълтоуха водна змия, която вероятно се беше набутала тук, за да лови жаби.
Пътеката след тополата, чешмата и змията, имаше атрактивно продължение...
...но само в началото, защото докато заобикаляхме телената мрежа на една огромна и напълно неуспешна овощна градина, загубихме пътеката и доста се полутахме из бодливите треви и храсти. За мен поне се потвърди правилото, че често когато се позагубиш се случват най-интересните неща. Тук успях да снимам нов вид пеперуда за мен - Pontia edusa.
Още по-объркващо за групата беше след бодливите тревисти площи, когато дерето се стесни и главната пътека все още не се виждаше. Наложи се на няколко пъти да помолвам хората да ме почакат, за да търся пътеката. Кофти като за първи ден, най-вече за доверието във водача. На мен пък ми е най-приятно да вървя през гората без пътека. Е, зависи и от гората, защото тази тук беше млада, гъста, на стръмен склон и бодлива с примес от драки.
Вече сме открили пътеката, опряхме и в язовира и имах възможност демонстрирам отличните възможности на любителския ми апарат с 50-кратно увеличение. Ето как се виждаше на снимка този черен щъркел, който напълно се сливаше с брега и оставаше почти напълно невидим.
Групата корморани също беше интересна.
Малко по-късно докато пресичахме стената на яз. Студен кладенец, минаващи младежи с багажник пълен с дини ни предложиха да си закупим от техните карпузи. Разбира се казахме "да" на тази възможност и след малко всички сладко похапвахме. Оставаха ни няколкостотин метра до уютния ни пристан за вечерта - къщата за гости La place. След като се настанихме, аз използвах възможността да посетя за първи път отблизо шейтан кюпрю или дяволския мост под стената на язовира.
За съжаление, туризмът не е пожалил много от халцедоните, нищо че са врастнали във вулканичните скали. Този беше един от най-впечатляващите и запазен, с красив лишей върху него.
Странна картинка...
Благодарение на местна жена от село Поточница, вечерята в La place беше прекрасна. А за мен имаше даже специална обилна лятна вегетарианска манджа.
В 7:30 на следващата сутрин с бодра крачка вече напредваме по маршрута, който е най-дългия от всички дни. Целта ни е, вървейки все по Арда, да достигнем Маждарово - около 25 километра.
Тук Иван всеотдайно носи кофичка със снощни домати, която постепенно от обикновено неудобство, се изкачи до титлата талисман на прехода.
Белоглави лешояди видяхме и снимахме добре край село Поточница, където е най-успешната площадка за подхранване на лешояди, функционираща вече повече от 30 години. Този на снимката е млад, вероятно двугодишен. Познава се по кафявата якичка и няколкото започнати фронта на линеене по първостепенните и второстепенни махови пера.
Благодарение на моите лични модификации в програмата на прехода, предстоеше ни романтично преджапване на река Крумовица край махалата Кулич на село Морянци. Скалата на фона е била традиционно гнездово място на двойка египетски лешояди до към 80-те или началото на 90-те години. Сега наоколо се подвизават двойка белоопашати мишелови. Тук в калта до водата видяхме следи на видра.
Ето и поглед върху въпросното преджапване на Крумовица - едно от малките гвоздейчета в програмата за деня.
Край Кулич Морянци: красива и безплатна традиционна оградка с нисък зид и плет от драка.
След десетина километра, приближаваме Кованкая до железния мост на Арда - най-известната скала с трапецовидни тракийски ниши. Траките са вярвали в прераждането и като че ли най-силната от поне няколкото хипотези за предназначението им е, че нишите са имали връзка с определени, вероятно по-знатни личности, и по някакъв начин са символизирали прехода към отвъдния живот, където се е смятало, че е истинският дом на душата.
А на нас ни предстоеше да решим можем ли да преджапаме и Арда.
 Хайде да пробваме...
 Никакъв проблем, ние вече имаме опит в пресичането на реки.
След пресичането отново малка принудителна почивка, докато водачът изясни откъде най-добре да се пресече изненадващо появилото се още едно ръкавче на реката.
В отсрещната защитена местност "Орешари" се намират и някои от малкото тракийски ниши, които са ориентирани на север. 
Двойка египетски лешояди кацнаха, за да си починат на скален корниз. Тези птици са сериозно застрашени от изчезване в следващите трийсетина години. До преди тридесет години в Гърция е имало повече от 100 двойки, докато днес там са останали само 5. У нас са около 5 пъти повече, но това не е никак успокоително. Изчезването им в южната ни съседка, а и в цялата останала част от ареала им, където намаляват, се дължи главно на ползване на отровни примамки срещу хищници. Културен проблем, който може да се реши само с образование и то в дългосрочен план.
Минаваме железния мост и тръгваме по пътя към Маджарово по асфалтов път. Снимам пеперуда многоъгълница или ъглокрилка - широко разпространен вид в почти цяла Европа. Лесна за определяне заради характерния назъбен заден ръб на крилата. В определителя пише, че гъсеницата и се храни с коприва, козя и бяла върба, обикновен хмел, леска, брястове.
Гери, освен че беше билкарката на групата, имаше и задълбочени познания по зодиакалните знаци. От нея научих (надявам се окончателно) как изглежда ригана... ами да не го познавах. А това жълтото, ето че не мога да се сетя какво беше...
Вече към четири следобяд край село Бряговец сме изминали две трети от пътя за деня. Натъкваме се на шипобедрена костенурка. От така направената снимка може лесно да се определи от другия вид - шипоопашата костенурка, по това че щитчетата по средата на карапакса (горната половина на корубата) са значително по широки, отколкото дълги.
Последва мъжки осояд - хищна птица, хранеща се основно с ларви или възрастните насекоми на земни оси, но също пчели и стършели.
И накрая малко преди да заколим динята - възрастен орел змияр. 
Докато я докараме до тук - хидратиране с диня на удобно място с красива гледка, сянка и възможност за плаж, няколко пъти през няколко минути казвах нещо от типа "още 100-200 метра остават". Работата е там, че аз си вярвам, но на всички им стана ясно, че преценките ми за разстояние са малко особени. Радо и Ицо спасиха групата в разгара на горещия следобед.
След динята, произведена в Бряговец (всъщност двете дини) имаше още много завои до Маджарово. Някои се уредиха с автостоп, включително автентичен такъв с вартбург. 
Приятната вечер в Маджарово беше изпълнена донякъде и с кроежи как да съкратим утрешния път, така че да не сме в насипно състояние вечерта. Така измислихме, чрез извозване до Сеноклас, да спестим половината от пътя. А за компенсация преди това имахме възможност да разгледаме големия меандър на Арда и да се порадваме на едно от най-красивите кътчета от Родопите. 
Около средата на пътя за деня пресякохме магичната долина на река Марешница. Докато групата почиваше аз не устоях на изкушението и се разходих няколкостотин метра надолу по течението. Коритото е широко, има чинари, черна елша и е много диво.
По време на изкачването към Горноселци имахме късмет да наблюдаваме изключително красивото брачно поведение на двойка пеперуди от един от видовете адмирал, които се срещат в България. Ларвата им се храни с листа от растението орлов нокът.
Тук Гери е намерила перо от крило на сойка.
В най-горещата част от деня, приближаваме Горноселци по стръмно нагорнище...
Насред селото срещаме баба Рада. Мария беше най-щастлива като беше до нея.
Селото има една от най-големите църкви, на повече от 160 години. Сградата има нужда от сериозен ремонт. Знам колко трудна и скъпа работа е реставрацията, но за мое съжаление, изглежда че красивите стари турски керемиди ще бъдат заменени с чисто нови съвременни. 
Един от най-силните моменти беше влизането в църквата.
Хм, в Горноселци явно има повече бадеми, отколкото и в Горно поле.
Ето я и междинната ни утрешната ни цел - Покрован, а след това към Ивайловград.
Вечерята в Горноселци беше приятен и релаксиращ край на деня.
На следващия ден вече трасираме пътя към Покрован. Изненадващо насред горския път попадаме на половин коруба от сухоземна костенурка, вероятно пусната отвисоко и счупена тук от скален орел. Сухоземните костенурки са основна храна на скалните орли през пролетта и лятото в голяма част от Средиземноморието.
Гъсеница на все още неизвестна за мен пеперуда, нападната от любимият ми вид мравки, на които все още не съм се поровил да науча името.
Вече сме в Покрован и сме уредили транспорт от тук до Ивайловград. Какво друго освен един хубав белот. Точно тук Радо имаше двеста, петдесет и още нещо и свали картите, оповестявайки валата.

А малкият орел (английското му име е ботушат орел, а руското орел-джудже), ловувайки над селото, се опитваше да хване някаква дива или домашна птица.
Стана ми ясно чие име носи Ивайловград. Кой знае защо това ми беше любимият цар в Детството.
На следващия ден бус ни оставя в квартал Лъджата на Ивайловград и при самото слизане, Станислав забелязва някакво животно на покрив и оживено сочи натам. Аз скептично се взирам и опитвам да разбера за къде точно става въпрос и какво чак толкова може да има на керемидите. Но, уау, огромна изненада - белка, която по покрива на постройка примъква кокоше яйце нанякъде. Безспорно, топ зоологичното наблюдение на прехода.
Следва червеноглава сврачка насред пасището, което е и най-голяма лалугерова колония в Източните Родопи. Сигурно защото беше още много рано, а и бързахме, лалугер така и не видяхме.
Целта ни днес е село Пелевун, а пътят ни минава покрай може би най-големият и стар чинар в Източните Родопи. Засаден преди незнайно колко века край манастир от преди почти хилядолетие. А най-големият му и хоризонтален клон е просто сюрреалистичен.
 По-късно пътеката минава по красив каменен мост от 15-18 век.
 На такива места човек неусетно спира и потъва в безвремието.
След моста се изкачихме до крепостта Лютица предлагаща видимост на почти всички страни. Най-далеч на югозапад се вижда дори рида Гюмюрджински снежник или Вейката, който освен че е най-високата точка на Източните Родопи е и най-южната на България.
Далеч на юг по маршрута ни след крепостта, пътят минава край впечатляващ вековен цер.
Гълъб дивак под стряха на къща срещу Калояновите къщи в Пелевун, където пристигнахме сравнително рано следобед и разкошно си починахме.
Посетихме и местната сусамова таханджийница, където много автентично и нагледно ни бяха обяснени спецификите в производството на тахана.
В последният ден пресякохме пеш и по надолнище един десеткилометров много див участък от рида Ирантепе, минавайки покрай изоставените села Сбор и Сладкодум, за да достигнем Морянци, където буса, който сутринта ни беше оставил за прехода ни взе и остави на стената на Студен кладенец, където пък Крушата с лодката си отново ни пое и върна в посока изходната точка от преди седмица.
Не знам колко от нас получиха някакви дълбоки прозрения и откриха колелото в някакви аспекти за себе си. Е, не чак толкова материално като това от оградата на пътя край една от махалите на Сладкодум. От три години водя туристи, предимно чужденци за наблюдения на природа, но това беше групата, с която ми беше най-приятно. До нови срещи приятели!